автор | Слави Стоев

илюстрации | Миглена Папазова

издателство | Мармот

Избрах тази книга за първа след толкова много години, защото темата в нея ми е на сърце. Много често се сблъсквам в ежедневието си с хора, които мислят едностранчиво, нямат чувство за хумор или се правят, че не ме разбират, защото им говоря с акцент. Прибирам се вкъщи, разказвам си деня и се оплаквам: „Ей, ама тоя е голям квадрат! Как може някой да мисли толкова квадратно“. Пълен квадрат на квадрат за мен е човек, който по никой начин не иска да премести мисълта си и на милимитър от носа си. И когато случайно зърнах заглавието „Фигури“ и видях квадратите и триъгълниците на корицата, си казах: Тази книга е точно за мен!

А тя започва така: „Имало някога един подреден свят…“

Привлече ме темата за нетърпимостта към различията. В книгата се разказва за Пико от племето Квадрати и Пух от племето Триъгълници. Децата се сприятеляват, но им е забранено да се виждат и приятелството им е поставено на изпитание.

Веднага съжалих, че ежедневно осъждам разни непознати хора в Квадратизъм, докато аз самата в техните очи не съм повече от още един остър триъгълник, емигрирал в страната им. Но нека видим още колко като Пико и Пух живеят около нас. Това може да са феновете на ЦСКА и Левски, може да бъде съседният клас – 2A, може да са селяните, напълнили столицата. Ние, аз – те, обикновено Ние или Аз сме от правилната страна, а другите – не.

Живеем в свят на крайности, който непрекъснато се дели на нови и нови клетки – на изток и запад, на леви и десни, наши и чужди. На идеи и идеологии, които харесваме или не харесваме, на хора, които приемаме или мразим. Как да обясним на децата, че приемането на другия е нещо важно, че е наша социална отговорност. Че колкото по-приемащо е едно общество, толкова по-здрави ще бъдат връзките между неговите членове. Че страхът от другия, пречи да го видим и ни пречи да вървим напред. Възможно ли е да живеем в свят без омраза, без врагове и без войни? Ако следим новините – не. Но можем да започнем от нас самите. Всеки иска за своето собствено дете да расте свободно, да бъде прието, да бъде себе си. После да порасне, да може да работи в екип, и да може да се влюби… по когото си пада, а не в когото трябва.

Книгата е подходяща за четене у дома, в детската градина и в началните класове. Темата в нея не приключва с един прочит, и може да я продължите. В зависимост от възрастта на детето, може да изберете различни подходи:

За по-малките - да направите апликация с различни геометрични фигури (танграм): колкото по-разнообразни фигури, толкова повече възможности за комбиниране…

За по-големите - да поговорите за съседите: разпитайте децата познават ли своите съседи, в какви отношения са, какво биха искали да променят…

Приятно четене и интересни разговори след четенето от Книжанка 🙂

илюстратор | Петко Хаджийски

издател | Zographic

Бисквитковците са трима малки герои. Толкова малки, че могат да се поберат в една саксия тримата заедно. А тяхното вълшебно Бисквитено дърво е толкова голямо, колкото няколко стръка подправки, които мама отглежда тайно, за да прави вълшебства в кухнята. А тримата малки герои имат най-ароматните имена на света: Босилек, Розмарин и Басимо. Бисквитковците не са за ядене, колкото и вкусно да звучат. Те идват от една съвсем нова книга, с която Александра Лопес дебютира като детски автор.

„Бисквитковците“ започва като всяка приказка с „Имало едно време…“ Историята следва структурата на класическите приказки: има пакости, беди, спасение и празнуване. Има вълшебни персонажи, които бързо печелят доверието на малкия слушател/читател и го въвличат в друг свят. Има стара къща, пълна с тайни; злодей (четириног), който да плаши добрите. Всички вълшебни елементи са налице, но това е вълшебна приказка от ново поколение.

Трите магични същесва се събуждат от дълбокия си сън с пристигането на новите обитатели на къщата. Босилек, Басимо и Розмарин са толкова мънички, че никой не ги вижда. Но могат да правят голееееми бели!

„Щом имаха нови стопани, вълшебните човечета трябваше да се залавят за работа. А каква беше тя ли? Знаете ли, че всеки дом си има Бисквитковци? Те живеят на тавана или под гредите на дюшемето и тайно помагат на хората в грижите им за дома. Но най-важната задача на Бисквитковците е да поддържат веселието и смеха, въпреки че нашите герои често се изкушаваха да правят и бели…“

Новите обитатели са мама Софи, татко Мартин и дъщеричката им Ели. Те започват да почистват къщата, за да се настанят. Ели има нужда да се адаптира към промените. Какъв по-подходящ преход от едно разтърсващо вълшебство, което започва с преобръщане на къщата и завършва с бъркане на тесто за бисквитки. В историята има и невинен котарак, който накрая бива набеден за главен пакостник.

„След всички премеждия тримата приятели се събраха около Бисквитеното дърво. Неговите листенца бяха съвсем клюмнали и пожълтели.

- Така не помагате на хората. Толкова дълго сте спали, че явно сте забравили какво е да си Бисквитко – прошумоляха листата…

Вълшебното бискветено дръвче усещаше кога хората в къщата са щастливи. Тогава се обсипваше с вълшебни бисквитки. Сега обаче беше посърнало.“

Книгата сполучливо комбинира класическа завръзка с модерна анимационна визия и сюжет, близък до действителността на съвеременното дете; модерно вълшебство например са новите технологии, които днес присъстват в живота на всяко семейство. Историята се развива динамично и предполага появата на следващи епизоди. Наистина е подходяща за филм или книжна поредица. Вероятно тогава ще могат да се развият характерите на самите герои, да се посветят епизоди на различни ситуации от живота на съвременното дете.

Герои като Босилек, Басимо и Розмарин, които имат потенциал да станат любими на децата, могат не само да ги забавляват, но да им бъдат и полезни, като ги учат на добро и като им помагат да преминат през трудни житейски моменти. Книжката е наистина едно добро начало за серия бисквитени приключения. Вече може да я намерите по книжарниците.

Имайте обаче едно наум: накрая наистина може да ви поискат бисквитка!

За авторите и проекта

Александра Лопес е завършила Телевизионно и филмово продуцентство и това е областта, в която иска да се развива и работи. „Това е основното нещо, с което се занимавам, и усилията ми са насочени изцяло в тази посока. През последните 3 години интензивно участвам във форуми и семинари за дистрибуция и продуциране на детски и анимационни филми и сериали. За съжаление често пъти съм единствен представител от България. Това е съвсем нова ниша, която тепърва има да се развива в България”, споделя Александра.

Петко Хаджийски е завършил Националната художествена академия (специалност „Книга и печатна графика”) и вече има опит като илюстратор с новия български детски роман „Съкровище, пищови и южни морета”. Работи като артист по декорите в студио за компютърни игри Ubisoft.

Проектът за книгата e разработен с помощта на ментори от различни европейски страни по време на семинара Cartoon Springboard (гр. Хале, Германия). Книгата се издава с подкрепата на програма „Дебюти” на Министерство на културата и програма „Култура” на Столична община.

автор | Павлина Върбанова

издателство | Бгучебник

Помагалото носи името на едноименния онлайн справочник „Как се пише?“, създаден и поддържан от Павлина Върбанова, доктор по български език. Многократно съм попадала на тази страница с въпроси, свързани с писането, и смятам, че информацията в нея е полезна, поднесена по отговорен начин и достъпна за разбиране. Нещо, което трудно може да се каже за доста учебници по български език, писани за деца.

На сайта може да попаднете просто ако напишите в google: двояк или двуяк? И веднага ще попаднете на отговора на Павлина: „Правилно е да се пише двояк, също и двояка, двояко, двояки“ :-)

Но защо ви е всичко това на хартия, ако може да го намерите онлайн?

Това, което ме насочи към хартиеното издание, е възможността да имам в компактен формат отговорите на най-честите затруднения, с които може да се сблъскам в ежедневието си на пишещ човек. От писането на мейл, до постовете във фейсбук и разбира се желанието да помагам на децата си да научат правилен български. Ще намерите най-важното за употребата на запетайката, членуването (все още голяма мъка и за мнозина възрастни!), който или когото, И/Й. Но също така съвети как да общуваме в социалните мрежи или как да използваме автоматични коригиращи програми. Използвани са примери от различни аспекти на общуването, спестени са пространните теоретични обяснения.

Павлина Върбанова избира да се раздели с академичното самочувствие, което сме свикнали да ни лъха от повечето учебници и помагала на тема Книжовен език. А езикът е на всички, не е само на група специалисти, които са свикнали да се разбират помежду си с термини. От друга страна, ние като ползватели на езика би трябвало да владеем и прилагаме един базисен минимум от граматически знания, с които се предполага, че сме си тръгнали от училище. И наша отговорност е да си попълваме пропуските и да научаваме нови неща всеки ден.

„Нарочно избрах да пиша в ние-форма. Не абстрактното и неангажиращо поставя се, употребява се, а поставяме, употребяваме – ние го правим. Защото правилата не са самоцелни, те са създадени за нас. Тяхната истинска и първоначална цел е да улесняват общуването ни. Да се постараем да ги следваме заедно – аз и вие, чичателите. Не е толкова трудно :)“

От всички ръководства на тема правопис, това е най-интересното и практично издание, което съм имала. И бих го препоръчала на всеки родител, ученик, а също и учител. Защото най-важно е правилата да се учат с разбиране; едно разбрано правило човек не забравя и може да прилага цял живот.

Към помагалото има книгоразделител, който може да носите със себе си навсякъде: децата могат да го ползват, за да си помагат в часовете, а майките - като таен пищов, който да ги подсеща, че е правилно да се пише 5 заека, но не и 5 ученика! :-)

И ако имате желание и възможност, подкрепете Как се пише! Това е некомерсиален проект, така ще помогнете за обогатяване на неговото съдържание.

https://kaksepishe.com/

художник | Невена Ангелова

издателство | Жанет 45

“Топлото човече” е сборник с приказки за нещата от истинския живот. Книгата е съвместен проект на Мая Дългъчева, майстор на думите, и Невена Ангелова, майстор на илюстрациите.

За мен това е уникален проект, защото ние нямаме традиции в писането за деца на сериозни теми като: загубата, раздялата, мястото на децата с увреждания или специални потребности в училище. Подходът на Мая Дългъчева към тази проблематика е повлиян вероятно от опита й в германско училище. Имената на героите, социалната атмосфера, отношенията и връзките между участниците – всичко е подчинено на друг ценностен ред. В нашето общество, училище, в контактите помежду си дори ние нямаме тази опитност – как да подхождаме и действаме в ситуациите, описани в книгата.

Това е споделен опит от една друга реалност, приютен в образи и символи, които припознаваме като свои, родни: пушещите коминчета, овцете, човечето, което преде вълна, кълбетата прежда, плетенето. Невена Ангелова е художник с опит в илюстрацията и създаването на книжни корици. Има зад гърба си няколко детски проекта, съчетава рисунките с колажи. В “Топлото човече” има от всичко – талантливи автори, професионализъм, оригинални техники и стил. Но невидимата нишка, която ги свързва са личната отдаденост и съпричастност. Присъстват не само илюстрациите, а художникът като личност. Това прави от “Топлото човече” уютна, човешка и трогателна книга, място за съзерцание.

Но да я отворим…

Започва с кратко въведение, което ни запознава с мястото на действието, главния герой Топлото човече и неговите приятели. Това са група деца, които живеят в едно село и вероятно посещават едно и също училище. И случайно преминаващи овце, чийто брой остава неустановен :)

Зима е, а когато е студено Топлото човече има най-много работа. То е странстващият между страниците герой, който обединява, утешава, съчувства и лекува… невидимите болки.

“Топлото човече разпознава въздишките. Много е просто: тъжната въздишка е тежка, пада надолу и сякаш те дърпа след себе си. А щастливата е лека – лети нагоре и сякаш те дърпа след себе си!”

Сборникът съдържа 7 истории, всяка от които е посветена на специфичен житейски проблем или ситуация. Героите в тях могат да бъдат или са реално съществуващи личности. Случките в тези истории също могат да бъдат реални. Приказното идва само да помогне на детето да продължи пътя си без да се загуби. Това работи Топлото човече – “измисля приказки, които започват с точка”.

“Точка с мустаци” ще ви срещне с Люси, която вярва, че котето й има девет живота и не може да я напусне още при първия.

В “Бабина приказка” заедно с Томи ще търсите отговор на въпроса “В кой свят отиват бабите, като си тръгнат от този свят?”

“Розов печат” ще ни покаже как недоразуменията между Мерле и Бено ще изчезнат в мига, когато те започнат да виждат със сърцето си, а не с очите.

“Вълнени чорапи за снежния човек” е за Нико, който се опитва да върне татко си у дома, за да бъдат отново семейство.

“Как се избелва черна овца” ще ни разкрие защо Грета е започнала да брои прегръдките на майка си, откакто се е родило бебето.

“Добре дошла, Емили” ще ви запознае с едно гневно момиченце, което току-що се е преместило на нова място.

А “Пинго” е история за най-ценното на света… (Тази история за мен беше най-красивата, особено след като проследих стрелките и отворих капака… Благодаря! Мисля, че всеки възрастен заслужава също да прочете “Пинго”!)

Не се подвеждайте, Топлото човече има най-много работа през зимата, но тази книга не е сезонно четиво. Загубите, разделите, неразбирателствата, обратите идват без покана, няма подходящо и неподходящо време за болката. Така че е хубаво да имате една такава книга завинаги. И да ви служи и зиме, и лете като топла прегръдка на шал, като сърце на замръзнал прозорец, като бебешка пудра за избелване на мрачни чувства, като огледало в най-неочакван момент… Лошите новини никой не очаква, но надеждата и упованието вие може сами да поканите в сърцето си.

“Топлото човече си нямаше мама и татко. Някой беше забранил възрастните в неговия свят. Сигурно защото не могат да летят. Нито да стават невидими, когато се налага. То усети нещо мокро по клепките си и остана да погледа през сърцето на прозореца. Скоро очите му се напълниха с толкова мами, че една щастлива въздишка се изплъзна от устните му. Топлото човече се хвана за нея и отлетя над покривите. Помните ли, щастливата въздишка е лека – лети нагоре и сякаш те дърпа след себе си!”

Разгледайте албума »>

Нейната майка е писателка, а татко й - дърворезбар. Може би затова се насочва към книгите и от години работи като утвърден илюстратор. Автор е на илюстрациите и на няколко детски книги: Съкровището, Чичо Чичопей, Топлото човече и др. Смята, че има най-хубавата професия на света и вярва в Топлите човеци!

“Давид” е третият авторски проект на художничката Евгения Войнова след “Цветна бъркотия” и “Матея”. И най-дългоочакваният. Подготовката по книгата й отнема близо 4 години. Когато я отворих, знаех вече защо. Тази е най-добрата й книга. В нея се събрани опитът от предишните й книги и порасналата любов към писането за деца.

Няма нищо по-хубаво от това да виждаш как един автор се развива и не се отказва въпреки изпитанията; че без да претендира за висши постижения и награди в книгоиздаването всъщност създава неща, които малко хора дръзват да правят в България заради високата цена и “тясната ниша”; че има какво да каже на децата и умее да го каже по един красив, искрен и разбираем начин.

Историята на Давид ме спечели с езика, сюжета, хубавите рими и важните послания. Само хубавата визия не е достатъчна, защото думите са витамините в ябълката, замисълът са нейните семенца. Недостигът на някои важни съставки в една книга може да доведе само до необратими загуби: като отдалечаването или тоталното бягство от съвременната българска книга. В този ред за мен “Давид” е едно сполучливо завръщане точно към класическите истории, в които има начало, среда и край.

Това е римувана приказка, която лесно минава през ушите на децата. Няма скрити смисли, сложни метафори, далечни сравнения – Евгения разказва някак директно и с лекота. В същото време езикът й е богат, пълноценен. Няма да се спъвате в непонятни рими, децата могат да учат нови думи, без да губят връзките между тях.

**

На най-последната редица,

с буквар, с изгризана корица,

седеше на чина превит

и тъжен, малкият Давид…

до него, нос до нос събрани,

мишоци – двама хулигани,

все шаваха и все лудуваха

и нови номера умуваха.

Сюжетът е класически построен, което улеснява възприемането на историята от по-малките слушатели: има въведителна част, която се отнася за характера и ежедневието на Давид; перипетии – номерата, които съучиниците на Давид му скрояват; завръзка – пристигането на новата ученичка Ема; и кулминация – инцидентът на реката и спасяването на Ема.

Веднъж, след теста по граматика,

в часа по миша математика,

най-неочаквано за всички,

пристигна нова ученичка…

В мига, във който я видя,

Давид направо онемя!

Не беше виждал във квартала

такава чудна мишка бяла!

А кой е Давид ли? Той е мил, малко свит мишок с мноооого дълга опашка, която му печели не една и две подигравки от съучениците мишоци. Давид обаче е достатъчно смел и силен, за да промени отношението на околните към себе си и да докаже, че един дребен “недостатък” може да се превърне в най-голяма ценност. Така се случва именно с опашката му – от обект на присмех се превръща в спасителното въже за любимата Ема.

Нави опашката си бързо

и много здраво я завърза

на моста около гредата,

преди да полети в реката.

И със невиждан миши скок

се хвърли в буйния поток.

Децата често се идентифицират със своите любими герои. Няма значение дали са от филми или книги. Понякога сливането се случва неволно по някаква пазарна инерция – много реклама, много съпътстващи продукти като фигурки, игри, стикери, чанти… Но има книги, както и филми, с чиито герои връзката се осъществява по едни по-вътрешни критерии, по-невидимо, и тази връзка е много по-силна. Не е лесно да намерите такъв “любим герой”, защото те не са толкова тиражирани, нито толкова популярни. Но ако веднъж го намерите – преживяването е много лично, приятелството трайно. Такъв е Давид. И не са малко децата, както и възрастните, които ще открият по нещо за себе си в него и ще си станат близки.

Такива са героите на Евгения – специални, малко по-различни, не блестят и не привличат вниманието, не стоят в центъра на събитията. Малко встрани от другите, незабелижими, често прицел на подигравки и насмешки, но изпълнени с живот и обич същества. Тихи като Матея или малко срамежливи като Давид и Ема. Чувствителни и съзерцателни типажи, които могат да помогнат на детето да преработи част от собствените си преживявания. Всяка от историите носи послания и те винаги са свързани с уважението към личността на другия, приемането на различията, правото на всеки да бъде себе си. Да обичаш себе си, какъвто си – тогава обичаш и другите.

Той беше нейният спасител

добър приятел – победител!

И вместо в нечия закрила

повярва в свойта миша сила.

Зад всеки любовта наднича

и някой точно теб обича…

Илюстрациите са обемни, изпълнени в характерния вече стил на Евгения от “Цветна бъркотия” и “Матея”: централно място заемат самите образи, с отделни акценти върху части от тялото или други детайли, важни за сюжета. Всеки герой си има отличителни белези. Фигурите на мишоците са семпли и лесни за възпроизвеждане (детето може да се опита само да нарисува любим мишок).

Не съм почитател на определения като “луксозно изданиe”, когато става дума за книги, защото някак си изместват фокуса от същественото за една книга. Не вярвам в перфектните книги и тази не е такава (пропуски винаги може да се намерят дори когато по даден проект работи цял екип). Книги като “Давид” не се нуждаят точно от такива етикети. Но бих искала да подчертая някои физически характеристики, които са определящи за цената й: пълноцветен печат, атрактивен шрифт, твърди матирани корици, плътна гланцирана хартия, формат 245х255 мм, 50 страници качествено оформление.

В заключение: “Давид” е независим авторски проект, изпъленен с прецизност по отношение на съдържание и визия, книга нежна и човешка, книга за ценностите, които ни прявят безценни. Книга за смелите и за обичане… Подходяща за очи и уши от всички възрасти, за четене в домашни условия, както и за разнообразяването на скучни училищни уроци!

Чудесен повод за размисъл относно мястото и ролята на независимите детски автори в България…

Aлбум »>

Какво точно ви трябва?

Хартиен плик или кесия за подарък (от най-обикновена амбалажна хартия или нещо по-лъскаво).

Макетно ножче.

Цветна хартия и други бляскави неща за декорация.

Чаена лампичка с батерия (Led).

Как да го направите?

Изрязвате в плика отвор с избраната от вас форма – елха, снежен човек, къщичка, прозорчета.

Залепяте от вътрешната страна цветна прозрачна хартия (а не плътен картон!), укрясявате.

Пускате лампичката на дъното на плика (така е леснодостъпна и може да я включвате и изключвате, когато поискате).

Този вид лампички са безопасни за децата. А така направеният лампион може да ви служи по различен начин:

може да го закачите на елхата или на вратата, защото има дръжки;

или да го сложите да ви осветява празничната трапеза;

може и да го подарите на някой близък…

Весели празници от Книжанка и много книги под елхата!

Вижте повече снимки в албума Коледен лампион

художник | Миглена Папазова

издателство | Точица

Обичам да разглеждам и да избирам книги по класическия начин: в книжарницата. Но времето и мястото не винаги ми позволяват. От друга страна, в това да си поръчаш книга онлайн има повече предизвикателства, доза напрежение, породено от неизвестността. Колкото и да си прочел за книгата и да си се подготвил за поръчката, винаги можеш да бъдеш изненадан – и приятно, и неприятно. В случая с „Кратки приказки“ изненадата ми беше голяма. Просто не очаквах, че е толкова мъничка книга, колкото дланта ми. Контактът с книгата освен визуален е и тактилен: допирът с матираната корица, меките ръбове и чувството, че тя все едно е залепнала за пръстите ми.

Илюстрациите бях харесала още преди да я поръчам. Когато я отворих и зачетох, останах с впечатлението, че приказките са писани по рисунките. Но по-същественото е здравата връзка помежду им, все едно са се срещнали два таланта, които много са се харесали и са искали да се свържат в едно. Просто е много силно усещането, че хората, които са направили тази книжка разбират и обичат това, което правят. Затова текстът и рисунките са станали като Ин и Ян, само че не в черно и бяло, а в червено и бяло.

После разбира се, дойде и най-важният въпрос – ще я харесат ли децата?

Харесаха я! Тази книга се оказа моето спасение в моментите на голяма умора. Когато очите ми се затварят, гласът ми е паднал и мозъкът ми пуши… Тя не стои между другите книги, защото се губи, стои опряна на тях, за да я виждаме винаги. Когато започне спорът какво да се чете, мълчаливо посягам към нея, едното дете подрежда възглавниците, а другото наглася осветлението.

Има нещо много смиряващо в тази книга. От една страна е липсата на каквато и да било претенция да учи и да назидава. От друга – нейната краткотрайност. Кратките текстове с кратките истории, които ти спестяват физическото време и усилие да изговаряш много думи, от които децата се отегчават, а ти си изгубил реда. Това са приказки като капки.

Няколко изречения на страница произвеждат приказки в кратката приказка, чийто огледален образ са рисунките. Така изглежда един разтвор – от лявата страна рисунка, а от дясната е нейното отражение в думи.

Самите рисунки са миниатюрни графики в червен цвят на бял фон. Визуални метафори. И също както при текста, от тях се раждат множество образни сюжети като този за Спагетите, които стават на магистрали, или Луната-птица.

В приказките има по малко от всичко: митология, фолклор, препратки към други приказки, символика; има нещо мистично, нещо мъдро, някаква шега, скрити и нескрити послания, понякога просто бърканици в приказката.

Няма заглавия, децата разпознават отделните текстове по рисунките: тази е за слънцето, тази – за птичките с трошичките, тази – за спагетите, тази – за ябълката.

“Кратки приказки за досънуване” може да изглеждат непонятни и странни на дневна светлина, затова трябва да се четат вечер: тогава, когато започваме да виждаме света като очертания и сенки; когато умът ни вече е изморен да търси и намира конкретни неща, и въображението ни идва, за да довърши това, което недовиждаме.

На нас също така тези приказки ни помагат да укротим бесния ден, да се разделим с него без съжаление за случилото и неслучилото се, да утешим дребните ядове, да усмихнем сълзите, да омагьосаме виковете в шепот, да направим от два цвята една здрава приспивна нишка… И да си изплетем пухкава шапка за сънища.

И всичко това може да се случи за 5 минути.

Вижте още от илюстрациите в албума Кратки приказки

Автор на илюстрациите в “Кратки приказки за досънуване” на издателство Точица.

От момента, в който едно дете се разболее и за продължителен период влезе в болница или остане на домашно лечение, трябва да му се осигури възможност да продължи своето образование. Детето попада в проблематична ситуация – то става пациент и много повече се гледа на него като на болен, а не като на дете. Неговата самостоятелност и правото му да взема рашение за себе си – за своето здраве и тяло – са възпрепятствани, контактите му с външния свят ограничени или напълно преустановени.

Болничните училища целят много повече от това да обучават деца:

1) Осигуряване на учебния процес, за да се избегне евентуалното изоставане на детето, като е важно програмата на обучение да бъде съобразена с нивото на ученика.

2) Стимулиране активното поведение въпреки обкръжението и ситуацията. Благодарение на обучителния процес детето може да остане активно, в действие. По този начин придобива и чувство за самостоятелност, още повече, че в болницата детето е толкова зависимо от лекарите, лекарствата, грижите на сестрите и т.н. В този момент е много важно да съхрани своето самочувствие, да запази доверие в себе си, да цени себе си, продължавайки да прави неща…

3) Значението на социалните контакти. Важно е детето да получава социална подкрепа, защото голяма част от неговия ежедневен живот е заключен в границите на болницата. Образованието, което получава в тази ситуция, може да му осигури и така важния социален контакт.

4) Поддържането на контакт с предходното училище на детето, приемственост. Обучението в болницата не е изолирано и то трябва да се развива във връзка с обучението на детето извън самата болница. Това осигурява после плавен преход на завръщането. Значение има и какъв вид училище посещава детето: ако е посещавало специално училище, то продължава да бъде обучавано по методите, с които е обучавано там, работи се със същите учебни материали.

Винаги се търси баланс между това какво изисква лечението и възможностите на детето да учи. Хоспитализацията е фактор, който изключително много променя живота на детето. Продължаването на обучението на детето според възможностите му в тази среда му помага да преодолее стреса от промяната и да остане свързано с предишния си начин на живот.

В Холандия ролята на болничните училища е поета от т.нар. Университетски медицински центрове (Universitair medische centra UMC) или Консултативни образователни бюра (Оnderwijsadviesbureaus OABs). Тяхната дейност е много по-широка от тази на едно болнично училище – те консултират, координират и участват пряко в учебния процес, осигуряват подкрепа на детето и неговото семейство, те са медиатор между детето и неговото училище навън. Към тези центрове работят съветници по образованието, учители, психолози. Към всяка болница има такъв център, има и национална мрежа, която ги обединява: Ziezon (Ziek Zijn en Onderwijs).

За да започнат обаче тези организации да работят за всеки конкретен случай, отговорността и инициатива е главно на училището, откъдето идва детето. Училището трябва да потърси помощ от тях, за да осигури възможност на детето да продължи образованието си. Подкрепата, която тези организации оказват на училището е безплатна, дейността им се финансира от държавата.

Обучението, което се предлага на хронично болни деца, е под различни форми:

Passende onderwijs – образование според нивото и специалните нужди на детето. Има деца, които посещават т.нар. специални училища, тогава те имат правото да получат същия тип обучение и докато са в болницата.

KlasseContact – детето може да участва виртуално в уроците на своя клас откъщи или от болницата посредством помощна технология (разходите по нея се поемат от специален фонд KPN Mooiste contact)

Адаптирана учебна програма – според която детето получава обучение само по най-необходимите предмети и най-важните дялове от тях, при необходимост бива осбодено от тестове и писмени работи.

На страницата на Ziezon е публикувана информация за много от хроничните или наследствени заболявания: но не само какви са техните симптоми, лечение и прогнози, но и какви са възможностите на детето с дадено заболяване да се обучава. Публикувани са всички закони и документи, които уреждат или имат връзка с осигуряването на обучение на деца с хронично или трайно заболяване.

И накрая на този текст е неизбежно да не стане дума за загубата и неизбежните последици от нея – първоначалния шок, болката, страданието, не приемането й. В т.нар. “подредени” общества хората се опитват да предвидят и организират всичко. Също така да бъдат директни и съпричастни, да не се чувстват неудобно да говорят за болката или своята слабост пред загубата. Съществуват протоколи и процедури за почти всичко. Включително “протокол при загуба на клиент” има и “протокол при загуба на ученик”. И когато едно училище, в което учи дете с дълготрайно или животозастрашаващо заболяване, се изправи пред задачата да осигури на това дете бъдещото му обучение, независимо от това колко е ограничено това бъдеще, училището се подготвя и за евентуалната загуба. И от самото начало до края съучениците на детето имат право да бъдат информирани както за естеството на неговото заболяване, евентуалните последици за околните, промените в състоянието на техния съученик, така и за риска от евентуалната загуба на живот. Подкрепяща роля тук имат и всички лица, които са участвали в обучителния процес на детето.