За Разказването
Миналата седмица в случаен разговор за книги и библиотеки моя колежка, чиито деца са вече възрастни, сподели нещо интересно. Наскоро нейни съседи завели момиченцето си при нея за няколко часа, оставили я с любимата играчка и някаква книжка.
“Започнах да й чета, а тя гледаше картинките отнесено… По едно време спрях, питам я: Разбираш ли какво стана тук, а тук какво е казала феята? Мълчи детето… Стана ми ясно, че тя просто не ме слуша, гледа си в картинките. Едно време моите деца нямаха толкова шарени книги, четяхме им, а те слушаха. А сега четеш, а те гледат само, но какво разбират, разбират ли изобщо нещо…?”
Донякъде беше права. Но злополучното им четене според мен се дължи повече на липсата на добър контакт между двете, отколкото на разликите в поколенията.
Децата възприемат в различните възрасти по различен начин. И трябва да се научим да правим разлика между четенето на глас от книга с картинки или без, когато между мен и детето стоят автор и илюстратор и аз съм посредникът, и Разказването, когато между мен и детето е само въздухът. И да подхождаме отговорно към своята лична роля и в двата случая.
Тази вечер и ние четохме. Забелязах, че едното ми дете може да слуша без да гледа в книгата, а другото все още иска да гледа. През последната година децата ни много повече предпочитат да им разказваме, отколкото да им четем и да гледат в картинките. А след разговора с тази жена си дадох сметка, че ние може и да имаме много, и то хубави книги, но за тях едно от най-големите вълшебства се случва в тъмното. Нещо обратно на немите филми: звук без картина.
В моята лична памет специално място имат именно разказаните приказки и образите, които те са раждали в моята глава, а не тези от книжките.
В една определена възраст децата като че ли са по-уверени в собствената си фантазия, искат сами да си представят, да виждат отвътре, да размахат невидима четка и да рисуват свои светове.
Може би това желание за разказване и слушане без патеричките-картинки идва, когато детето вече е проговорило, когато вече е достигнало някаква езикова и емоционална зрялост, натрупало е социален и личен опит. И това му дава възможност да си превежда чутото в свои лични картинки, а не обратно. Затова разказването е част от порастването.
За самите родители може да се окаже трудна задача, особено в края на работния ден, но е една изключителна възможност за пълноценен контакт. И дори няма значение коя точно е приказката. За нашето ежедневие изкуството на разказването е като да слезеш от колата автоматик и да подкараш някое по-таратайчесто возило, да превключиш на по-ниска предавка, която да ти даде време за повече съзерцание и отбивки, където може да спираш, да слизаш и да тръгваш когато поискаш.
Нашата любима приказка, например, е за Лъжливото овчарче във всевъзможни версии: мога да я разкажа по много начини в зависимост как е минал денят ми, какво ни е настроението, какво сме вечеряли, какво ще правим утре; може да е смешна, да е кратка, да е по-бавна, да има дъжд или сняг. Всичко. В нашата приказка за Лъжливото овчарче, например, накрая идва Неволята, за да му помогне да се избави от вълците.
За детето е много по-важно да чува гласа ми, личната ми история, да се увери, че не бързам, че съм там и че искам да остана. А за мен е важно да се уверя, че все още умея да утешавам, че въпреки високите и ниските честоти, в един момент на денонощието настъпва достатъчно тихо равновесие, за да се чуе да излиза от дробовете ми моят вътрешен глас.
Лично разказаните приказки в тъмното имат изключително благодатно въздействие както върху слушателя, така и върху разказвача. И ако не сте опитвали, възползвайте се точно сега, когато нощите са по-дълги, а навън вали.
