От личните свидетелства към наследствената памет
Машината на времето съществува – това са книгите.
Книгите са нашите спасителни кораби.
Книгите са като цимент между генерациите.
Из „Кратка история на човечеството“ от Ювал Ноа Харари
Писмеността възниква тогава, когато е възникнала необходимостта да се съхраняват данни. Най-ранните сведения от първите шумерски текстове в историята са по-скоро скучни документи за платени данъци. А поезия започва да се пише много по-късно, едва когато се развиват цялостните писмени системи. Според Ювал Ноа Харари произведения като Илиада или Библията е можело да се запазят и предават в устна форма, но данните за една държава и числата хората не са можели да запомнят и предават. Грубо казано, с бюрокрацията възниква и архивирането.
Разбира се, бюрокрацията не е много хубаво нещо и сме свикнали да се оплакваме от нея. Но представите си какво е държава без добър архив. Или да смалим мащаба – една болница или една община без архив?
Първите архивни записи са запазени върху глинени плочици. Но когато плочиците станали толкова много, че било трудно да се намери каквото ви трябва, тогава възниква каталогизирането. С каталогизирането възниква и самата професия, после идват машините… Та до днешните алгоритми.
Но изобретяването на тези методи за каталогизиране и идентифицирането на информация е било по-трудно от създаването на писменост. Всъщност са оцелели тези писмени системи, за които после са създадени методи за каталогизиране и съхранение на данни.
Това, което отличава Шумер, Древени Египет, Древен Китай и Империята на Инките, чиито писмености са запазени, е, че те разработват добри техники за архивиране, каталогизиране и откриване на данни. Те инвестират средства и усилия за обучение на преписвачи, библиотекари и счетоводители.
Интересен е коментарът на Ювал Ноа Харари, че мисленето на бюрократичните служители не е като човешкото мислене. Че чиновниците мислят в „чекмеджета“, но точно това помага информацията от едно чекмедже да не се смесва с тази от друго, защото иначе няма да може да я открием там, където търсим.
Най-голямото въздействие на писмеността върху човешката история е, че променя начина, по който мислим и по който се отнасяме към света. Свободните асоциации са отстъпили пред бюрократизирането.
Това накратко е историята на архивирането като човешка дейност.
В България асоциираме архивите като място, където се складират досиетата на тайните агенти от времето на Комунистическия режим; кой какво е казал и кого е предал. Едно мазе, пълно с мръсни тайни. А може да е подредено, светло място, от което да се учим и да продължаваме напред. Хранилище на нещата, както са се случили, а не на интерпретациите за тях. Личната памет и общата памет като наследството за бъдещите поколения. Извор на ценна информация, а не само на компромати. Защото Истината не е плашило, тя ни е дадена, за да има на какво да се опрем.
И когато за пръв път влязох в сградата на Националния архив в Хага, разбира се, какво първо да видя – книги. Детски книги за Втората световна война – романи, комикси, информативни издания. След това – изложба. Пак свързана със Втората световна война. И един приветстващ посетителите постер с въпроса - Кой съм аз? Кой беше ти? (вж. последната снимка в галерията)
После се запознахме с документи – книги от пергамент, пропагандни карти – от различни страни, различен исторически контекст. И все неща, които хора са сторили на хора. И във всичко – всеки документален обект, история, събития – виждаш хора, реално съществуващи личности. Защото всичко започва не от някакъв мъртъв свитък, а от нас хората. После са свитъците.
И най-много ме впечатли начина, по който ни бяха представени документи, които свидетелстват за позорни деяния, и такива, които предизвикват възхита. Няма „неудобни“ свидетелства. Единственото, което може да промениш, е твоето отношение към фактите – в случая те ни бяха представени от служител, който умееше да разказва емоционално, с ентусиазъм и много лично, така че от сухите свитъци хартия да ти се привидят ранените по бойното поле и пушека от пожарите.
Днес архивирането не е преписване, не е само километри папки и кутии с документи. Нито само дейност, превърнала се в бюрократична тежест. Не е и само storytelling, пространствен дизайн, скучен продукт, на който да вържеш панделка. Колкото по-дигитален става архивния сектор, толкова по-актуален става въпроса за достъпа и управлението на масивите от информация в една държава. Архивирането е въпрос на памет, но и на власт.
В дигиталния свят информацията е власт. Можеш да намериш всичко за всеки. Не е нужно да търсиш игла в копа сено. Трябва ти само магнит. Та в смутни времена като сегашното е много важно този магнит да бъде използван по предназначение. А не един ден да отиде в ръцете на хора, които вместо да намерят игла в копата сено, биха подменили цялата копа. И това, което днес ни се струва невероятно, утре да стане единствената валидна истина.
И понеже точно тази седмица на много места в Европа и по света децата в училище ще говорят по темата за Втората Световна война, потърсете книги по темата, които да им покажете. За да не забравяме. Защото книгите са нашите спасителни кораби, нашият цимент с генерациите.
Снимките към този текст са направени по време на посещение в Национален архив, Хага
Галерия
