За значението на училищните общности зад граница
Преди няколко месеца получих покана за празника по случай 20-годишнината от основаването на Българско училище „Св. Св. Кирил и Методий“ - гр. Хага. Това е първото българско училище в Нидерландия и е основано първоначално в гр. Лайден, затова е известно и като Лайденското училище. Зарадвах се, че дори след толкова години все още се чувствам част от общността им. Затова бих искала да споделя няколко лични мисли по този повод.
Когато се преместих в Нидерландия, това беше моята първа задгранична месторабота. И бях безкрайно щастлива, че в една нова страна мога да намеря не само работа, но и нови приятели. Разстоянието, майчинството и последващите работни ангажименти ми попречиха да продължа да работя като учител, но връзката с това училище остана. И до днес в спомените ми то присъства като мой първи пристан в една непозната страна. И смятам, такова е било за много други хора, и ще бъде за много новодошли.
Но приносът на това училище е не само към местната общност. Хората, които в онези първи години бяха заети с организацията на училището (Венета Агайн, Тодор, простете, че не помня всички имена), бяха не само предприемчиви и мотивирани да осигурят на децата си достъп до обучение по роден език, но и отворени да съдействат и да подпомогнат стартирането на други училища в съседните региони. Няколко месеца след като бях започнала работа в Лайденското училище, на един детски рожден ден в Айндховен се запознах с други родители. Сред тях и Варвара Вълчанова. И с нея ни свързва не само едно творческо приятелство покрай Книжанка, но и създаването на едно ново училище зад граница. Когато Варвара разбра, че в Лайден има българско училище, първите й думи бяха: „ами ние защо си нямаме училище тука в Айндховен, дайте да направим!“ След няколко седмици няколко родители от Айндховен се натовариха в една кола (Варвара, Чавдар, Криси и Сашо) на път за Лайден, за да се запознаят с училището и опита на други родители. Така през 2009 г. отвори врати и второто българско училище в Нидерландия „Св. Климент Охридски“, гр. Айндховен – по инициатива на местната общност и с подкрепата на Лайденското училище.
Въпреки че от години не работя като учител в нито едно от българските училища в Нидерландия (а те са вече няколко!), продължавам да се чувствам съпричастна и свързана. Защото значението на думата общност не е място или определени хора, а връзката между хора, обединени от обща кауза, независимо от разстоянието. На нидерландски има една много хубава дума, която често се използва в контекста на общност – verbondenheid (свързаност, принадлежност).
Преди време по повод годишнина на друга българска организация зад граница прочетох, че „общност“ не е дума за хора със слаби нерви (?!), че можело да има безсънни нощи, малко караници и т.н. и това е част от работата :) И се замислих: това е така, наистина, защото неразбирателствата, недоразуменията, разминаванията в очакванията са част от ежедневието на всеки, захванал се с организационна работа. Трябва да си „stevig in je schoenen“, както казват нидерландците (буквално да си стоиш здраво в обувките), за да се занимаваш със създаването на общност и да влагаш доброволен труд. Но не бива да забравяме същността и основата на това, което ни е събрало. Защото една общност без сърцевина няма да удържи дълго и няма да привлича нови и нови членове. Може да съществува, но няма да се развива.
20 години са достойно дълго време, за да може едно училище да натрупа опит и да бъде успешно. Но не са годините това, което прави хората по-опитни и по-успешни, а способността да рефлектират над позитивния и негативния опит. Така се помъдрява и пораства. Това, което прави една общност зряла, е именно начинът, по който се учи от неизбежните грешки по пътя. В паметта на една незряла общност много по-траен отпечатък остават раздорите. В паметта на една зряла общност остават добрите дела на предишните.
Общност значи нещо много повече от приятелски, съседски, роднински кръг, и дори хората да влизат често в нея, търсейки уютен социален балон – тя е всъщност формата, под която новодошлите могат да се свържат с новото място, да бъдат представени, а не да се изолират.
Общност означава много повече от дипломите, които издават българските училища зад граница. Защото обучението на майчин език зад граница не означава просто изучаване на българската граматика и четене на текстове от читанката. Това означава да се учим да общуваме на български език. Общността не се създава със субсидии, нито сами по себе си събитията и честванията, които активно се организират, правят общността. Това е грижата едни към други.
Когато говорим за езиково наследство, обучение на роден език зад граница, нека не забравяме, че децата не само са наследници на езика, културата, традициите, празниците, но и на начина, по който сме се отнасяли един с друг. И ако са имали добър пример, ще могат да го продължат.
Както се казва: за просперитета на една държава съдим по това как се отнася към старите, болните, слабите. Същото важи за една просперираща училищна организация. Как училището се грижи не само за прилежните и мотивирани ученици, но и за тези, които отсъстват, за тези, които идват демотивирани? Когато през последната година посетих училището в Хага, видях училище, в което има грижа и отношение, познаване на средата, езиковата ситуация, личната история на всяко дете. Защото за някои деца е много по-важно да бъдат приобщени към училищната общност, да се чувстват свързани, отколкото да бъдат научени да пишат правилно. Затова са важни не само задължителните уроци, но и извънкласните занимания, споделеното четене, срещите със специални гости, които допринасят за благоприятния социален климат в училището, правят го желано място.
И накрая, бих искала да добавя нещо за медийния образ на българските училища зад граница, с който сънародниците ни в България понякога свързват този сектор, но няма как да познават реално. Като медал с две страни – патетична и неудобна. По празниците медиите залагат на патетизма, тогава се гордеем, че и ний сме дали нещо на света, сравняваме учителите зад граница с възрожденците; прославяме плодовете на техния труд. Неудобната страна е като шило в торба. И идва да ни напомни, че като във всяка сфера – и тук има предизвикателства, проблеми, конфликти, пропуски. В реалността обаче медалът е цял и не е плосък, като на екрана. Това са конкретни личности, които влагат енергия, време и мисъл да работят за другите. И има три важни неща, които всички останали отстрани можем да направим, за да е по-лесно: благодарност, подкрепа и желание да се учим един от друг.
Честит юбилей!
Логото на Българското училище в Хага е изработено от Милен Калъчев.
А логото на Айндховенското училище от Варвара Вълчанова.
Галерия
