История за жестовия език, приятелството и общуването без граници. В нашето квартално сдружение имаме група за оказване на първа помощ. Групата се събира всеки втори четвъртък от месеца, провеждат се обучения и се отиграват ситуации. От няколко месеца в нея членуват и глухи или хора с увреден слух. Винаги ги придружава преводач-доброволец, на всяко занятие това може да е различен човек. Той си сътрудничи с инструктура и не само превежда, но и ни съветва как подобрим така комуникацията помежду си, че да улесним превода. Научихме не само повече за начина, по който нечуващите общуват, но и трябваше да преосмислим начина, по който ние самите общуваме помежду си. В групата спряхме да говорим един през друг, защото иначе не могат да ни следват. Спряхме да се прекъсваме, научихме се да говорим винаги с лице един към друг, а не през рамо. И да внимаваме какво говорим не само с думи, но и с израза на лицето и действията си. Присъствието на нечуващите имаше огромен ефект върху сферата в групата, върху личните ни комуникационни умения и не на последно място върху знанията и уменията за оказване на първа помощ. Защото, когато трябва да помогнеш на някого, има три важни стъпки, които да следваш:

1. да установиш, че е безопасно – тоест да наблюдаваш. Нашите нечуващи колеги ни превъзхождат значително в това умение.

2. да установиш какво се е случило – да комуникираш ясно! Представете си, в Холандия много лесно може да попаднеш на чужденец, който да се нуждае от помощ, и да не говорите един език.

3. да действаш... Не може да си представите колко изобретателен и сръчен трябва да е човек, който едновременно държи ножица в едната ръка, бинт в другата и трябва да каже нещо с ръцете си...

Беше изключителен опит да работим в една група с нечуващи и съм благодарна за тази възможност. Видяхме как е възможно да действаме с различни подходи при една и съща ситуация, в името на една цел. Видяхме, че има много пътища, по които може учим, въпзприемаме и предаваме нова информация. Нечуващите в групата ни научиха да формулираме ясно въпросите си и да слушаме по-добре. Научиха ни да виждаме неща, които преди не виждахме.

И след това дълго въведение бих искала да ви препоръчам две книги по темата. Едната е за деца – „Тихата гора”, а другата е за възрастни – „Честно казано”.

Детската книга е написана от Слави Стоев, психолог и терапевт. Той се е утвърдил като един от малкото автори в България, който създава истории, с които да помага на децата да се справят и преодоляват трудности от емоционално-социален характер. В „Тихата гора” той засяга няколко важни теми: отношението към различните деца и социалната безопасност, възникването на живота в общност и силата да бъдем заедно, значението на езика като средство за общуване, но и като инструмент за себеутвърждаване. За мен най-силното послание е, че именно езикът е обединяващият фактор. В случая не езикът на думите, а този отвъд думите, който свързва сърцата. Защото ние първо се раждаме със сетива, с които да откриваме света и да оцеляваме в него без дори да говорим нито един език. Понякога точно езикът на думите е този, който ни пречи да се разбираме и който ни разделя. А езикът на сърцето е универсален.

Като продължение на тази тема препоръчвам една много любопитна книга на издателство Лемур, от която може да научите повече за общността на глухите и за техния начин на общуване. Авторката Сара Нович преподава творческо писане и история на глухите, а книгата е преведена и издадена на български в сътрудничество с Deaf.bg

Бях впечатлена не толкова от любовната история между двамата главни герои, представители на общността на глухите, колкото от историята за самата общност. В някакъв смисъл общността и езикът са главните герои в този роман.

В книгата е представена много фактологична информация под формата на бележки под линия – както за общностите на глухи по света, тяхната история и култура, ролята и ефекта от високите технологии върху психиката и възприятията на нечуващите, така и за развитието на жестомимичния език като пълноценен език със специфичен синтаксис и граматика.

В заключение бих искала да споделя, че искрено се вълнувам от живота на хора, които го живеят различно. И вярвам, че всичко различно на този свят ни е дадено не за да се правим, че не съществува, или да не го забелязваме, или великодушно да приемаме и да свикваме, а за да ни ВДЪХНОВЯВА и учи. И да ни напомня, че ние не сме изключителни, единствени и съвършени. Също и езиците, които са ни дадени, за да общуваме на тях, не са изключителни, единствени и съвършени. Но всеки човек, както и всеки език е ценност. И че имаме право да изразяваме себе си, каквито сме, на езика, който най-добре умеем.

Може у дома или в училище да си организирате предизвикателства: да описвате предмети без думи или да ги разпознавате със завързани очи.

С поздрав,

Книжанка

PS. Наскоро случайно открих агенция The Variant и си я последвах. Така попаднах на видеото с Боги. Прекрасна, емоционална, пряма... За мен жестомимичните езици са най-красивите и най-изразителните. Като танц или да рисуваш във въздуха. Още повече, когато един млад човек говори на един такъв език за любовта и подкрепата, и колко са важни те за всеки един човек и във всички варианти.