Нямах очаквания за „Лято в Бурландия“, поръчах си я от любопитство, привлечена от заглавието с измислена страна. След прочита съм сигурна в едно – това е книга за възрастни, но децата са главни герои. В нея са преплетени различни теми, елементи от различни жанрове, сезоните са от дъжд до сняг, а сферата ту приказна като в „Алиса в страната на чудесата“ или тягостна и безнадеждна като в „Пророческа песен“ на Пол Линч.

Дали е политически роман или фентъзи, книга за сънищата или семейството, за едно болно общество или за определен исторически период? Не мисля, че всяка книга се поддава на точни формулировки и не е нужно, стига да е добре написана. Именно това изплъзване от етикети, рамки и клишета прави „Лято в Бурландия“ така своенравна, малко трудна за четене книга, но особено привлекателна заради красотата на езика, образите и световете в нея. И всеки може да открие нещо за себе си, защото тя прониква в детските спомени на възрастния читател, засяга ни лично като родители, провокира ни да мислим като граждани, настройва ни философски, поставяйки въпроси за злото и доброто, морала и цената на компромисите не само в политиката, но и в личния ни живот.

Главен герой в книгата е Щерн – едно седемгодишно момче. Неговият баща е посланик, а майка му художничка, но е отгледан от баба си. Има приятели, но има и деца, които го тормозят в училище. Обитава повече от един свят: светове подвластни на различни сезони, населени с фантастични същества – барон Нулде, двуглавците, доктор Унес и неговият помощник Куглер.

Майката на Щерн присъства в живота му като сянка.

„Тя танцуваше добре, рисуваше добре и излъчваше студена красота, която лесно възпираше всеки евентуален обожател. През по-голямата част от времето живееше в свой собствен свят. Този, в който й се налагаше да пребивава в ежедневието, беше напълно незадоволителен. Беше непоправимо разсеяна, сякаш искаше да провери дали може да живее без всички предмети, които я обкръжаваха“…

Но тя има подобно отношение не само към предметите, но и към хората, които я обкръжават. Отчуждена и отсъстваща. Така Щерн израства гледан и прегръщан от всички останали, но не и от майка си. Като малък прекарва известно време в Париж заедно с двамата си родители. Майка му се съгласява да придружи баща му в неговото назначение. Това е нейна мечта, тя си представя как ще обикаля галерии, какъв изпълнен със смисъл живот ще води в този пищен на изкуства град. Но прекарва времето си пред прозореца с главоболие и разочарование в сърцето заради дъжда и претъпканите улици.

„Щерн някак си преминаваше от ръце в ръце, спомняше си дебелите лапи на готвача, усмивката на шофьора и пискливата секретарка с превзетия глас; намереше ли се обаче в обятията на мама Кристийна, неминуемо се разплакваше и тя го предаваше нататък с облекчение“

В книгата тъмнината и светлината се редуват като равностойни участници и влияят на отношенията между хората.

„Двете неща – училищният тормоз и режимите на тока, се появиха някак невинно, но започнаха да се превръщат в рутина по едно и също време. “

Щерн е изложен на училищен тормоз и не знае как да се защити. Но тормозът в училище е метафора за всяко зло, което ни кара да се чувстваме безпомощни и което въдворява хаос в живота ни.

„Безпричинното зло оставяше Щерн онемял, то изземаше способността му да изрази каквото и да е чувство, но угодническото съучастие на стоящия отстрани го нараняваше до дъното на седемгодишната му душа. Усещането на безпомощност се сля с чувството за липсваща справедливост и двете заедно танцуваха и му се плезеха, дърпаха го за якето и за косата и разпиляваха тетрадките, моливите и химикалките му под чина, а когато го оставяха потънал в сълзи, в объркаността си не знаеше откъде да започне да подрежда малкия си разпердушинен свят.“

Може би защото съм от поколението читатели, които са преживели режимите на тока, редуването на светлината от лампата и свещта в тези откъси ме върна много назад. И освен носталгия, винаги съм смятала, че тази наложена игра на светло и тъмно ни е маркирала като черно-бяло мислещо поколение. Но за пръв път в тази книга виждам и друга перспектива – че тъмнината може да сближава.

„Странно как в други къщи мракът е някак опитомен и не вдъхва страх. У дома той винаги бе по-страшен, по-мрачен, по-могъщ. Майка му стоеше до късно в ателието си в кулата, което не значеше, че рисува. Никой не знаеше какво прави там, просто предпочиташе да бъде сама. А у Карадиамандиеви мракът бе топъл и нестрашен. Може би (също като с парното отопление) съществува някаква тайнствена зависимост между квадратурата на дома и чувството за уют?“

В мрака децата играят по-задружно, въображението в тъмното се чувства по-гостоприемно. Къде е Бурландия? Може би мястото под масата, което всички сме намирали за най-скришното, уютно и защитено място за игра като деца. В такива моменти лампата и светлината се намесват и прекъсват приказката. Но децата разбират, че тъмното може да бъде приятел.

„Преди двамата често се караха и не можаха да играят заедно. Откакто започнаха режимите, отношенията им се подобриха значително. Както Миш отбеляза веднъж – мракът сдобрява.“

Докато четях, установих, че мисля за собствените си деца през тази книга – дали все пак може да бъде достъпна за тях, какви части от нея могат да предизвикат интерес, да се свържат с героите, с атмосферата. Такъв ми се стори откъсът с теориите на професор Хелер за болното общество. Напълно подходящ за дискусия с 14-16 годишните на чаша чай или в часовете по гражданско оброзование:

„Всичко опира до връзката между публично и частно. В болното общество частният интерес доминира за сметка на публичния. Представете си някого, който е изключително загрижен за влоговите си сметки, но съвсем не забелязва изпочупените плочки по тротоара под носа си или пък запалените кофи за смет зад ъгъла. Такъв човек е, така да се каже, частно умен, но е, с извинение, публично глупав. Индивидуалният практичен ум се развива за сметка на колективната загуба. Едно общество пълно с индивидуално умни, но колективно глупави хора, е обречено.“

Някъде тук сред разговорите на възрастните за болното общество идва прозрението на малкия Щерн до неговия приятел Миш:

„Сега знам защо времето се брои в лета. Само през лятото хората истински усещат, че са живи.“

Затова и Бурландия е страна, в която се ходи през лятото. Измислена страна, в която човек може да се чувства по-жив, отколкото в действителност.

„Малко неща са по-тъжни от празна сладкарница“ - мисли Щерн, когато го водят в любимата сладкарница да яде сладолед за рождения си ден.

Моята лична представа за Бурландия е именно една препълнена сладкарница през лятото, където всички са отишли да ядат сладолед, да си говорят, да се докосват и да споделят. Всеки може да открие такава страна за себе си.

И дори в началото на този текст да споменах, че книгата е за възрастни, в края съм също толкова сигурна, че в нея има изключително благодатни за размисъл части, напълно подходящи за споделяне с вашите по-големи деца или ученици. Четене на глас или самостоятелно четене на избран откъс, под формата на дискусия или есе на тема какво е за теб Бурландия? – не пропускайте възможността да пофилософствате заедно.