Диана Петрова е психолог, дългогодишен член на Българското дружество по аналитична психология „К. Г. Юнг”, автор на книги за деца и възрастни, основател на дисциплината Терапевтично писане в Софийски университет, ментор към Творческа академия Заешка дупка. Както четенето, така и писането ни доближават не само до други светове и други хора, но и до нас самите. Надявам се думите на Диана за смисъла и значението на личното писане, да ви вдъхновят да се свържете точно с този човек, на който може би отдавна или почти никога не сте написали нито ред - да напишете писмо до себе си. Или пък да поощрите детето си да започне да пише, ако му е трудно да говори. Защото писането е общуване и споделяне.

Децата в училищна възраст свързват най-вече писането с граматика, правопис, домашни и контролни. Възрастните – с първото CV и мотивационните писма в търсене на работа, после с отчети, анализи, оферти, служебната кореспонденция. В ежедневието често за деца и възрастни писането се свежда до няколко реда, няколко вдигнати палеца и емотикони в семейния чат или в приятелската група. Най-общо – пишем, за да комуникираме с другите. Но какво е да пишем сами на себе си или за себе си?

Колко интересен въпрос, защото моето впечатление е съвсем различно. Много деца, с които съм се срещала по училищата, желаят да пишат – понякога повече отколкото желаят да четат. И пишат за удоволствие, водят си дневници, правят си записки в телефона, а чатовете им са хиляди страници и това не е преувеличение. Възрастните са по-изплашени от това да пишат за себе си, но им се занимава със собствените им личности също толкова много. Започват предпазливо и в процеса е възможно да се влюбят в този модел на себерефлексия, защото писането за себе си е точно това.

Популярна ли е терапевтичната употреба на писането? Какво означава терапевтично писане и как ти се насочи към този метод, който прилагаш в практиката си?

Терапевтичното писане е да пишем за себе си, така че да си помогнем в процеса на промяната, с която сме се заели. Не мога да се сетя за по-проста дефиниция от това. А как започнах да се занимавам аз – това е дълга история. Най-важното според мен е човек да разчете какво прави така или иначе в живота си и да навърже своите разнопосочни преживявания, да съумее да обедини наученото. Аз направих всичко това, но стигнах до своя път по един мъчителен и доста заобиколен начин. Оттогава не са ме спохождали съмнения, че това е моята чаша бира.

Каква е разликата между терапевтично писане и творческо писане?

От земята до небето. Огромна разлика! Често терапевтичното писане е вход към творческото или епилогът на едно неслучило се творческо писане. А понякога се случва паралелно. То не цели да става публично достояние и съответно там не съблюдаваме правилата едно писане да бъде четимо – като например да използваме ясни изречения, да водим героя си до логичен завършек, да сме граматически изрядни. Нарочно се освобождаваме от всички тези условности, за да се отдадем на по-важната цел – а именно не да станем известни или да създадем нещо стойностно за другите, а да разберем по-добре себе си, да постигнем личен катарзис.

Има ли в България терапевтично писане за деца? Използва ли се от училищните психолози, при какви случаи?

Мисля, че няма. Може спорадично да се дава една или друга задача, но няма целенасочена работа в тази посока, поне по мое знание.

Каква е връзката между рисуването и писането като терапевтични инструменти и разликата между тях? В каква възраст е възможно за едно дете писането да има терапевтичен ефект?

Може да се използват в комбинация и аз съм ги ползвала в практиката си. Да си представим, че това са паралелни подходи, чрез които да подходим към нашето несъзнавано. Рисуването го прави без думи, през очите. Писането го прави през вербалния център, но също така и през ръцете, сънищата го правят, когато снижим контрола над несъзнаваното нощем, поне така е по Фройд. Музиката вероятно извършва същото нещо, но по своя си начин. Идеята е да включим различни центрове от мозъка си, за да постигнем общуването със себе си на всички нива. Писането има терапевтичен ефект от най-ранна детска възраст, още щом детето се научи да пише. Аз водя дневници от седемгодишна и сега, когато се връщам назад, мога да кажа, че това е била най-стабилната част от мен, за която да се хвана. И знаейки, че аз мога да бъда постоянна в себеизследването си чрез писане, съм постигнала много неща и когато съм си позволявала да изляза от интровертната нагласа. Също когато никой не ме е подкрепял или не е имал време да се занимава с мен, то писането е било най-добрата утеха. Чрез писането за себе си ние никога не сме сами, защото сегашният ни аз пише на бъдещия.

Какви терапевтични упражнения могат да се използват в домашни условия за възрастни и деца?

Едно много просто и ефективно упражнение е да пишем за онова, което се случи и какво почувствахме. Друго такова е да напишем приказка за себе си. Трето е да направим списък с всичко, което искаме да се сбъдне през следващата година. Четвърто е да се попитаме, ако можем да променим нещо у себе си, какво ще е то и да си представим поне пет начина как това може да стане.

Има ли случаи, в които ние всъщност неосъзнато ползваме писането, като начин за справяне?

Примерите са най-различни и често ползваме писането малко инкогнито от един контролиращ наш Аз. Например напоследък разбирам, че много хора използват чатовете в социалните мрежи, за да пишат на себе си. По цял ден си препращат неща, които уж да видят по-късно и никога не ги отварят. Друг такъв начин е, когато възрастните изпращат съобщения и писма до някого, но реално до себе си. Някои връзки се развиват изцяло писмено, хората изобщо не са се виждали и не биха се познали.

Защо писането на дневници е важно във всяка възраст?

Защото то запечатва различни наши версии с цялата им автентичност. И след това можем да навържем нещата в живота си, като се върнем към написаното, когато сме най-объркани и си припомним кои всъщност сме ние. Затова и едни от най-добрите упражнения са писмата до бъдещо Аз.

Има ли книги, написани като дневници, които биха послужили за вдъхновение на децата или възрастните?

Да, дъщеря ми беше полудяла по поредицата „Дръндьо“ например и книгите заминаха за нейните братовчеди веднага щом самата тя започна да си води дневник.

Наскоро четох книга, в която беше описана следната сцена: момиченце на около 10 годишна възраст пише дневник, но разбира, че майка му го е намерила и прочела. Детайлно бяха описани всички емоции и чувства, обзели детето при това разкритие: унижение, срам, недоверие към майката, обида, гняв. („Очите на Мона“, изд. Колибри). Какво се случва с едно дете в действителност при такава ситуация?

Тук разбирам и майката, и дъщерята. Вероятно майката е тревожна или има съмнения дали всичко е наред с дъщеря й. Затова е прибегнала до това недостойно деяние. А момичето е естествено да се чувства засрамена, защото думите в дневника не са предназначени да стигнат до нейната майка. Децата усещат дори на несъзнавано ниво, че сте проникнали като родители там, където не позволяват. В този случай детето е научило да не се доверява и също така е възможно да почувства целия спектър от емоции на децата, които са били насилени емоционално. За него това е израз на незачитане на неговата личност и е дори възможно то да се възприеме като нестойностно, защото майка му приема най-интимните му преживявания като такива с факта, че прониква в тях без разрешение. Като родители една от задачите ни е да разберем, че децата ни не ни принадлежат и че те имат право на свой живот, че не можем да се опираме на техните преживявания, за да осмислим собственото си битие. Да си родител е както да се сближаваш с детето си, така и да се отделиш от него, да спомогнеш и то да се отдели от теб – най-трудната задача.

Оправдано ли е една майка да иска да прочете дневника на детето си? Какъв съвет бихте дали на родителите, които проявяват любопитство да надзърнат?

Бих ги попитала дали се притесняват, че детето им се самонаранява, взима наркотици или страда от домашно насилие. Ако имат такива притеснения, тогава може би е оправдано. Но ако това е продиктувано просто от любопитство, то може единствено и само да съкруши доверието между родител и дете. И да, децата ви пишат за това колко са сърдити на родителите си в дневника – слава богу че го правят, а не поглъщат яда си, за да се разболеят.

Какво е важно да знае всяко дете или възрастен, избрал да споделя в дневник? Какво бихте посъветвали едно дете, току-що разбрало, че някой е прочел най-съкровените му мисли?

Бих му разказала история, за себе си, за моите собствени детски страхове, за това как независимо дали са прочели какво си написала сега, това не може да те спре да пораснеш и да станеш каквато си искаш. Бих го насочила да създаде разкази с различни герои животни, които изпитват нещата, за които е писало.

Къде е здравословната граница между писането като общуване със себе си и писането като отделяне от другите, или графоманството?

Наблюдавайте дали писането ви помага за развиване на отношенията ви със самите вас и с другите. Ако това се случва, значи всичко е наред. Ако обаче писането се случва за сметка на храненето, игрането навън за децата, работата за възрастните и пълноценната почивка, то тогава вероятно сте прескочили границата. Също ако повече пишете, отколкото преживявате, това е удивителна, над която трябва да помислите.

Защо е важно писането на ръка?

Защото там липсва машината. Липсва мълчаливият съгледвач – екрана. И тогава сме по-близо до себе си, защото изпод ръката ни произлизат наши собствени букви, не онези, които някой е решил как да се изписват. Писането на ръка ни превръща в създатели и ни овластява повече – все неща, важни за нас, хората, които живеем в едно хаотично ежедневие, в което сякаш няма време за най-важното – минутки за нас самите.

Кредит: изображенията към текста са от личния архив на Диана Петрова