Диана Петрова е психолог, дългогодишен член на Българското дружество по аналитична психология „К. Г. Юнг”, автор на книги за деца и възрастни, основател на дисциплината Терапевтично писане в Софийски университет, ментор към Творческа академия Заешка дупка. Преди да се запозная с нея, свързвах името й най-вече с терапевтичните приказки и книгата й “Двойната планета”, посветена на осиновени деца и родители осиновители. Това, което не знаех обаче, е, че Диана има опит и знания в област, където книгите и терапията се срещат на едно място. Библиотерапията. Радвам се, че имах възможността да й задам няколко въпроса за лечебната сила на книгите и съм благодарна за интересните и открити отговори! Присъединявам се към пожеланието, с което тя самата обича да завършва лекциите си: надявам се всеки да може да си вземе по нещо… Приятно четене!

Какво представлява библиотерапията? Това шопингтерапия с книги ли е? :)

Приличат си само по едно нещо и то е, че за да получиш нещо от тях, трябва да дадеш нещо от себе си – при книгите е време за четене и писане, а при шопинга – пари. Библиотерапията е да използваш книга или книги, за да си помогнеш в решението на определен проблем, да смениш нагласата си или да получиш друга гледна точка. Тя включва четене, но и устен анализ, както и писане по определени задачи. Терапевтичното писане и библиотерапията се пресичат именно тук.

И къде всъщност се практикува библиотерапия – в кабинета на психотерапевта или в библиотеката?

Интресното е какво се случва у нас и съм сигурна, че сега ще се учудите, но училищните библиотекари са най-добрите библиотерапевти, независимо дали са минали курс за това или не. Някои психотерапевти ползват книгите, за да спомогнат за разширяването на културата на своите клиенти, защото понякога, както е казал Юнг, ние не можем да решим проблем, а само да го надраснем. И това се случва с много четене.

Сътрудничат ли си библиотекари и психотерапевти или всяка от тези професии има свой отделен принос?

У нас сякаш все още не официално, но независимо дали си сътрудничат или не, всеки един знае колко мощен инструмент е вътрешната работа с книги.

Има ли разлика между библиотерапия и терапевтично четене? Може ли четенето за удоволствие да има терапевтичен ефект?

Наистина думата „библиотерапия“ звучи много изискващо, но тя реално насочва към факта, че се използват книги за решението на конкретен проблем и се чете целенасочено по определена програма от библиотерапевта или психотерапевта. Първо тази книга, после откъс от онази и така нататък. Терапевтичното четене не е толкова задължаващо и можем да го извършваме и по собствена преценка. Четенето само по себе си има успокоителен ефект. Веднага можете да видите това на плажа – мястото, където хората са отишли да си почиват. И онези, които по принцип не четат, си носят книга. Терапевтичното четене е, когато решим да четем книги по собствен избор, които да повлияят положително на състоянието ни.

Съществува ли библиотерапия за деца?

О, да! Попитайте училищните библиотекари. При тях всеки ден идват деца, които искат да прочетат нещо за своите проблеми. Поне това съм чувала при обиколките си по училищата като автор.

Aвтор си на книгата „Двойната планета“, терапевтични приказки за осиновени и осиновители. Какво е различното на тези приказки в сравнение с вълшебните приказки?

Всяка една от приказките адресира конкретен проблем на осиновените деца и техните родители. За да създам книгата, трябваше да се запозная с проблемите на осиновителите и осиновените през много срещи с тях, както и през книгата „Първичната рана“. Някои от проблемите, които адресирам вътре, са много наболели, като например факта, че осиновените деца сънуват биологичната си майка и я търсят, имат нужда да знаят за нея. Бях наритана метафорично дори за споменаването на този факт и книгата ми беше приета едва шест години след изданието си. Също имаше много родители, които се срамуваха да я купуват заради заглавието. Радвам се, че тези времена са минало и много родители в момента разбират, че темата за биологичните родители не е табу, а реално ще помогне на децата им да изградят своя собствен свят и да останат по-привързани към осиновителите. И това е така, защото откритото обсъждане на тези теми ще им даде позволение да бъдат истински, ще валидира техните тайни копнежи.

В какво се крие лечебната сила на книгите в тежки ситуации – както за възрастните, така и за децата? (Пример: Преди години присъствах на родителска среща във връзка с нелечимо болно дете. Запознаха родителите с траурния процес, предложиха подходящи книги за децата.)

В това, че те носят усещането за универсалност на проблема. Една огромна част от тревогите около проблемите е тази, че се чувстваме сами в тях. Книгата разбива този мит, защото вътре има разкази на хора, преживели същото, герои, които намират най-добрите думи за нас, като капки топло мляко, които попадат право в зачервеното ни гърло. Още в това, че книгите са способни да забавят действието, да сменят нагласата, да дадат смисъл, да усетим общуването с големи умове и това да ни повдигне, когато сме паднали долу. Книгите нормализират проблемите и дават различни сценарии през които да се измъкнем - особено художествените.

Освен, че книгите могат да лекуват, могат ли книгите да нараняват? (Пример: В една от онлайн групите за четене притеснена майка беше споделила, че детето й се е самонаранило, след като е чело „неподходящи“ книги. Беше публикувала снимка на книги от жанра аниме и манга, като твърдеше, че причината са книгите…)

Като всяко нещо, което притежава огромна сила, трябва да внимаваме как го използваме. Например не е подходящо, когато сме претърпели загуба на близък да четем ръководство за дисекция на насекоми. Може би в такъв момент можем да подберем приказка, в която става дума за загубата на баба. Аз имам подобна публикация в един австралийски сборник „Stories to Light the Night“ за терапевтични приказки. Ако само потърсите такива книги, ще откриете и на българския пазар. Например „Островът на дядо“ от Бенджи Дейвис (изд. Artline Studios), „Книга за смъртта“ от Пернила Сталфелт (изд. Точица), „Невидимата нишка“ от Патрис Карст (изд. Книгопис). Без да знам какъв е точно случая с тази майка и дете, бих могла да предположа, че детето е потърсило такива книги неслучайно – може би защото има нужда да сподели болката си. Подобни жанрове могат да се отразят негативно само на деца, които вече имат проблем, чието решение търсят. Почти съм сигурна, че майката, която прочете това, вместо да се замисли, ще отмине интервюто с или без негативен коментар.

Може ли даден жанр, тема или книга да бъдат „опасни“? Как да разграничим страшното от опасното? Какво бихте посъветвали родителите, които искат да предпазят децата си?

Детското съзнание е много чувствително, но също така и не бива да го подценяваме. Много родители се страхуват да четат страшни приказки на децата си, а всъщност това е абсолютно необходимо. През подобен род приказки от световното наследство децата научават за сенчестата част от самите тях, както и за стратегии как да се изправят срещу нея и да я интегрират. Това не се получава, когато им четат само за пчелички и маргаритки в приказки, където всички герои са емоционално интелигентни. Не се ли случи през книгите, е възможно тази сенчеста част да се преживее на по-късен етап през самия живот. Не че книгите дават гаранция, но определено онова, което дават е арсенал и по-широк поглед как да се справиш със себе си на един по-късен етап. Пазете децата от книги със съдържание, за което не са готови, а именно книги за серийни убийства, порнография, травматични катастрофи и изобщо книги с експлицитно съдържание. Не ги пазете от приказките със страшни герои. Също разговаряйте за прочетените от тях книги или сами се запознайте с тях, за да прецените по-добре.

Каква е ролята на „страшните“ книги, horror историите за децата и тяхното развитие? Защо децата се нуждаят от „страшните“ книги и какво бихте посъветвали дете, което търси такива книги?

Отчасти отговорих на този въпрос по-горе, но тук мога да добавя, че освен че получаваме усещането, че успешно можем да се изправим срещу нашите страхове, ние също така задоволяваме усещането си за справедливост, която обикновено възтържествува в края на такива истории. Границата между травматизиране на детето и успокоение, градивност и усещане за овластяване е много тънка. Ако дете търси такива книги, бих го посъветвала да използва някои от библиотерапевтичните техники, като например да потърси кое е общото между него и героя и къде го открива в живота си. Защо? Защото е важно какво се случва след прочетеното, какво мнение си оформяме за героя – това е ключовото.

Много често родителите търсят в онлайн общностите информация не само за подходящи книги за четене, но и книги за „справяне“ с даден проблем или ситуация. Изреждат се примери като: тормоз в училище, раждането на братче или сестриче, проява на агресия към други деца, преместване, нов клас, страхове… Кога наистина книгите могат да са в помощ и кога помощта трябва да се търси от специалист, вместо в книгите?

Книгите са от помощ, когато детето е в добро психическо състояние и не проявява съмнителни поведения. Те се ползват като превенция, опознаване, самоподготовка, но когато става дума за психически проблем, като например дете, което бие ожесточено свои съученици или се самонаранява или се напишква нощем или си говори редовно с някого, който не съществува – тогава е по-добре да се обърнете към специалист.

Панацея или пясък за щрауса са книгите? Четем, за да се образоваме по даден въпрос, но затъваме в море от информация; търсим книги за самопомощ, за да се самоусъвършенстваме, но се чувстваме все по-несъвършени; отвличаме вниманието си със забавни сюжети, защото не смее да признаем, че не сме се справили с нещо по-важно. Къде е здравословната граница, при която четенето е полезно и приятно, а не прикритие?

И двете – четенето е и лечебно, и добро прикритие. Но по-често книгите помагат, отколкото ни вредят. Защо? Защото не всички имат неограничени ресурси и достъп до точния човек, който да ги поведе, когато са изгубени. Мечтала съм си да познавам Марк Аврелий и да го попитам разни неща за живота си, защото няма по-добър от него, който би могъл да отговори или да поднесе отговор. И е толкова хубаво, че имам книгата му „Към себе си“ у дома, така че сама да потърся отговора, когато помощта на живите ми се струва слаба, недостатъчна. Моят отговор за щрауса, който се крие в книгите, е, че това е много по-добро скривалище от зависимостта от хероин например. Книгите не могат да бъдат виновни, за това че прибягваме до тях, както и наличието на хероин не е причината за това да прибегнем до него. Зад подобно загубване, погубване или зависимост стои една празнина, травма, болка, скука или самотност, с които не сме могли да се справим по друг начин. Търсим причината за прикритието, а не обвиняваме прикритието, както сякаш си направила във въпроса си. Когато сме готови, нека погледнем право в очите, ако ни стиска, разбира се, кой е пострадалият, виновникът и кой може да разреши всичко това. Обикновено това сме самите ние по малко и от трите.

Какво може да излекуваме с книги, и какво със сигурност не?

Не можем да излекуваме шизофрения или хипертиреоидизмът или пък биполярно разтройство и още около стотици хиляди други заболявания. Онова, което можем да излекуваме обаче е глупостта, ригидността и усещането, че сме сам сами с нашия проблем. А тези три неща често водят до много подобрения в живота ни.

Може ли един читателски клуб да се превърне в терапевтична група? :)

Може, разбира се, стига всички участници да са съгласни. Можем и съвсем ясно да си представим, че библиотерапията е проходила точно по този начин.

Кредит: изображенията към текста са от личния архив на Диана Петрова