Двама еднояйчни близнаци, две прекрасни момценца, които си приличали като две капки роса. Родени в далечна и чужда земя от двама прекрасни родители. Щели да растат силни, здрави и неразделни, защото връзката между близнаците е нерушима. Но съдбата начертала други пътища за тях. Баща им ги напуснал, докато били още бебета. А майка им била принудена да даде едното дете на други хора, храненик, защото била бедна и не можела да ги отгледа заедно.

Мислите, че това е приказка за осиновени деца? Това е истинската история на моята прабаба и аз и моите братовчеди продължаваме да я разказваме. Това е нашата приказка и ние сме дошли на света от нея. И много фамилни истории са започвали именно така - с приказки за дадени или намерени деца. Защото не всеки се ражда, за да стане родител, но всяко родено дете на света има своята история.

Осиновените деца имат една недоизречена, непризната, непозната история. История табу. И колкото по-назад пътуваме в миналото или колкото по-навътре в малките населени места, толкова по-труднодостъпна е била тайната за появата им на света. И макар днес да живеем в свят и време, когато от нас се изисква да бъдем информирани, да бъдем осъзнати, открити, и ни учат, че животът с тайна е непосилен товар, осиновяването все още е тема табу. Затова намирам за смел избора на Диана Петрова да напише серия от приказки, чиито герои са точно осиновени и осиновители. И понеже обичам смели книги, избрах да ви представя “Двойната планета”. Книгата е илюстрирана с детски рисунки и съдържа 14 терапевтични приказки, посветени на децата, които са осиновени, на връзката им с биологичната майка, на отношенията с осиновителите, на трудностите, през които минават всички заедно, на помощниците, които срещат по пътя си.

В повечето текстове авторката е използвала животните, растенията или природните явления, за да обясни появата на едно дете точно там, откъдето не е. Как така една дюля ще роди круши, или пък в мравуняка пърха пеперуда, или пък защо една кукувичка се е родила в гнездото на лястовиците. Всъщност природата винаги е помагала на човека да разбере същността на живота, на човешкото съществуване, а то не е по-различно от това за кукувицата, за дюлята, за мравката и пеперудата - оцеляването и грижата един за друг.

Кукувиците заживели на дървото заедно с другите птици. Скоро дошло време женската да снесе яйца, но нямала гнездо. Зачудила се какво да стори. Да остави яйцето си в тревата, сърце не й давало. Веднъж издебнала лястовицата, която хвръкнала да търси храна, и кацнала в гнездото й, където лежало едно яйце. Кукувицата снесла своето и двамата с мъжкия избягали. (Птичеста коса)

Призките за осиновени и осиновители всъщност се отнасят за всеки, който иска да знае откъде идва, защо е такъв, от какво се страхува и кое е му е най-важно. Може би затова на мен най-много ми хареса призката за Морското ветрило и таткото калкан, който се опитвал да го научи да ловува, да си сменя окраската и да плува бързо като него. Ето какво станало:

Не иска да се състезава, не иска да променя външния си вид, не иска да ловува - нищо не иска! - избухна той.

Скъпи, та той не е калкан!

Знам - каза Теодор, който искаше да излее гнева си върху някого. - Но… толкова искам да го науча на нещо.

Може би трябва да правите друго заедно…

Не, не е калкан. И Луната не е като Земята.

Те са отделни небесни тела, но всички ги наричат “двойната планета”.

Книгата е подходяща както за домашно четене, така и в училище. Тя повдига въпроси, които е важно да бъдат обсъждани както в семейството, така и с целия клас - за отвхърлянето, за неприемането, за толерантността към различията, за корените и правото да се самоопределяш. Неразбирането и незнанието често водят до неволни, но поправими недоразумения в общуването. Но откритата нетърпимост и проявите на преднамерена жестокост са проблем, който изисква вниманието и усилията на всички възрастни около децата.

Живеем във времена, когато да познаваш себе си, да знаеш кой си и откъде идваш е също толкова важно колкото да принадлежиш, да си част от семейство, род, общност. Когато тези две най-същности потребности у едно дете биват еднакво обгрижени, то се чувства пълноценно и може да се развива като цялостна личност. И това е още по-нужно за децата, чиято история в един момент прекъсва, и започва друга отначало. Не съм сигурна дали приказките наистина могат да запълнят празнината, дали са адекватно продължение, но те задават въпроси, посока, дават метафоричен отговор, който може да послужи за опора в труден момент, а когато детето има достатъчно зрялост и сила да разбере и понесе истината, приказките ще отстъпят място на фактите. Предпазващата сила на табутата в днешно време е отслабена. Отговорността да се грижим за един друг е наша, не на Боговете.