Леля Мара, така се казваше пощальонката от моето детство. Висока, малко кльощава леличка, с къса прическа и бодра крачка и леко наклонена на една страна стойка в посока обратна на тежестта на пощенската чанта. А чантата, която носеше през рамо, беше стара, кожена и вечно полуотворена, която отдалече приличаше на разтегнат акордеон, а отблизо - на разтворено бяло ветрило, защото беше пълна с бели пликове. Свързвам образа на тази жена с един от най-скъпите ми детски спомени. Получаването на писма, истински - написани на хартия, с мастило и изпратени в плик. Махах отдалеч на Мара пощальонката и питах - имам ли писмо? А тя отговаряше - клекни три пъти, завърти се, скочи три пъти. Така разбирах, че отговорът е - да!

За читателите от моето поколение изпращането и получаването на писма беше обичайна форма на комуникация, дори за някои единствената възможна, защото не всички разполагаха с домашен телефон. Днес писането на писма е по-скоро екзотика, отломка от миналото. Но въпреки това смятам, че много хора биха избрали точно старомодното писане на ръка, за да преживеят нещо ново. И знам една чудесна книга, която би ги вдъхновила за това - “Писмата” на Вирджиния Евънс от издателство Лабиринт.

Беше ми по-лесно да пиша, отколкото да говоря.

Като човек, който все още пази писмата от детството си, нямаше как да подмина епистоларен роман, обявен за литературна сензация. Книгата е като мед и всяка капка от нея ще ви се услади и ще подсили имунната ви система. Но основната причина, поради която на всички разказвам за нея и вече два пъти я подарявам, е, че тя възпява четенето и писането като едни от най-ценните дарове на живота. Ние се нуждаем от такива четива, които да ни напомнят за забравените дарове. И книгата заслужава вниманието на всеки читател - независимо дали е (бил) почитател на писането на писма или не.

Относно въпроса ти как се пишат писма: сядам пред писалището с купчина предназначени за целта листове и любимите ми химикалки. Писалището ми е поставено срещу едно прозорче с изглед към реката. Под прозорчето растат няколко храста орлов нокът, които лете привличат колибритата, а отвъд тях се простира градината.

Това е книга, посветена на терапевтичната сила на четенето и писането. Главната героиня пише, откакто се помни - пише писма до близки и познати, до известни и непознати личности. И обича да чете - проза, класика, дори и малко по-несериозна литература, но не и поезия.

Пиша бавно - едно писмо може да ми отнеме час или повече. Не бързам и обмислям всяко изречение. Така ръката ми не се уморява. Не бива да бързаш - когато бързаш, пишеш необмислени неща и се изморяваш. Изисква се търпение да изразиш точно мислите си и да намериш правилната дума.

Но нещата понякога се обръщат - може да започнеш да пишеш неизпратени писма, може и да заобичаш поезията. В това е силата на четенето и писането, че в крайна сметка могат да те доведат до осъзнаване или промяна, за които никога през живота си не си предполагал, че си способен, или че ще си поставиш за цел.

“Писмата” е роман за пътя, който започва с някоя мисъл, която не ни дава мира, после потича през мастилото на белия лист, следва движенията на ръката, слива се с написаното, а ние го следаме. Докато един ден, рано или късно в живота ни, този изписан път ни извежда до една реално съществуваща точка, без която ще бъдем незавършени. Прошката.