Копнежът по дома

Детайли

Категория: книги на български

31 Август 2011

От нара

В края на ноември | Това е последната от историите на Туве Янсон за Муминското семейство и техните приятели. Хубаво е да се чете през есента, разбира се. Когато ви стане студено, когато си отидат птиците и ви се иска да се сгушите някъде и да си спомняте за лятото. И да не сте сами! Това им се иска и на героите в тази книга.

Всеки от тях живее в свой собствен свят, сякаш другите не съществуват. Но изведнъж всички едновременно се сещат за Семейството с гоооолямо „С". За дома на татко Мумин, мама Муминка и Муминтрол. И искат да отидат при тях, да бъдат заедно, да си говорят... Да не са сами. Всеки от героите има своите причини да тръгне към Муминската долина.

 За скиталеца Снусмумрик „тръгването прилича на скок!“. По неговите завръщания и заминавания приятелите му знаят кой сезон настъпва. „Тръгнал е, значи есента идва“...

Хомсчесто Тофт стои свито на дъното на една лодка и преди да заспи винаги си представя, че стои пред дома на мама Муминка. Една нощ решава, че трябва да стигне до там, да почука и да се представи...

Фильонката за малко да загуби филифьонския си живот заради филифьонския си характер. Барикадирана зад високия зид на дома си, сам-самичка, презапасена с провизии и самодостатъчна... Дотолкова, че няма кой да я спаси, ако тръгне да пада от покрива. Дори да вика. Благодарна за втория си живот, тя решава, че има нужда да срещне живи същества и си стяга куфара...

Хемулът се събужда една сутрин, потиснат от мисълта, че денят ще продължи чак до вечерта и нищо няма да се случи в хемулския му живот. Търси спомен, който да прогони сутрешната му меланхолия и си спомня за топлото кафе на верандата в къщата в Муминската долина. И най-добре си спомня чувството да се събуждаш сутрин щастлив. Дори не си взема куфара, нито чадъра, а само четката за зъби в джоба...

Старчето е забравило как се казва, толкова е стар. Знае само, че иска да пътува до една долина, където го очаква едно ручейче, на чието мостче може да седи, да поклаща крака и да наблюдава рибките. Преди да тръгне, написва прощално писмо: „Тръгвам на път и се чувствам прекрасно“...

Мюмлата също тръгва на път, за да види своята по-малка сестричка, осиновена от Муминското семейство и през целия път си припява „Колко хубаво е да си мюмла“...

Накрая всички се озовават в дома на Мумините. Но тях ги няма...