Петя Кокудева: Децата имат нужда не от опростяване, а от симптоматичен за дадена тема сюжет

Петя КокудеваЗапознайте се с Петя Кокудева. Автор на две книжки досега със стихчета за възрастни и деца – Лулу и Малки същества. И много голям талант да измисля неща... Ако се чудите защо носи на главата си часовник, да знаете, че има нещо такова наум. Явно обича да носи на главата си не само шапки, но и идеите си.

И мечтае за времето, когато на българския книжен пазар ще се появат много нови, щури и вдъхновяващи произведения за деца.

Петя, може ли първо с няколко думи да разкажеш за себе си:
твоята работа
ежедневие
любими занимания
места...

Живея на таван с излаз към малка тераса на покрива, където често си седя и гледам гълъбите как се кокошинят, тополите, които си веят перчемите, един папагал в отсрещната кооперация, който безупречно имитира алармите на съседските коли и вдига всички под тревога. Обожавам чувството за хумор на природата... Освен вкъщи, любими места са ми Швеция и Норвегия, където това лято отново заминавам за малко – фиордите, малките червени къщи с тревни покриви, пуфините, такива неща ме вълнуват. Откъм любими занимания – дай ми на мен да пътешествам и да събирам причудливи детски книги.

Дълго ли трябваше да чакаш да се сбъдне първата ти книга Лулу? Какво ти помагаше, какво ти беше трудно?

Може би около година, но то не беше чакане, а плътно действане – работа с Екатерина Йосифова по редактирането, после работа с художника – Ромина Беневенти, накрая с дизайнера – по оформлението.

Най-трудно за мен винаги е редактирането – далеч, далеч по-усилно и изтощително от измислянето на идея и писането на стихотворение. При изначалното писане имаш размах и пространство, при редактирането си вече скован – малко като микадо е, трябва внимателно да издърпаш някои пръчици, да разчистиш, без да грохне отнякъде цялата “постройка”. Помагаше ми много Катя Йосифова, която хем е мила, хем безмилостна – мисля си, че това е жизненоважен баланс.

Втората ти книга е “Малки същества”. Защо твоите персонажи са така мънички, почти невидими за хората?

Като си малък, лесно се катериш по пердето или върху гардероба, пролазваш под леглото... – трудни за заемане гледни точки, когато вече си голям. Да си дребен ти позволява да бъдеш навсякъде, да гледаш от неподозирани ъгли.

Лулу е вглъбен персонаж. И двете ти книги са съзерцателни, изграждат вътрешни, миниатюрни, някак тайнствени светове. В същото време разказват за важни неща, които често не забелязваме. Откъде имаш този “вътрешен” поглед към света...

Има вероятност да се дължи на това, че непрекъснато одушевявам. Дори сега, като наблюдавам нощните лампи навън, си ги представям като лелки в светлинни нощници, които си разказват истории и просветват от кикот. Имам потребност непрестанно да оживявам нещата, не знам защо...

Жанрът на твоите книги е малко граничен – между литературата за възрастни и литературата за деца. Защо определяш твоята поезия като “детски стихотворения за възрастни”?

Ами, защото това се получава в крайна сметка. Нямам съвсем рационално обяснение. Не е някаква стратегия. Вероятно самата аз съм такъв тип “граничен” човек:)

Искаш ли да напишеш книга само за деца? Какво прави една книга повече детска, отколкото за възрастни?

Мисля, че основната сложност при писането на добра детска литература е да съумееш да придадеш конкретика и осезаемост на големите, важни, абстрактни теми. Всички пишем за любовта, търсенията, несгодите, приятелствата, обаче ако ги оставим така абстрактни – те са далечни на децата. Съвсем друго е да им представиш например самотата чрез смешно старче-енот, което пуши лула и от дима й се образуват силуети на любимите му, вече споминали се приятели. Децата имат нужда не от опростяване, а от намиране на точен, симптоматичен за дадена тема сюжет или образ.

Казваш, че колекционираш детски илюстрации... Но какво е илюстрацията без текст, как те вдъхновява?

О, илюстрацията и без текст си е чудесна! Вдъхновяват ме рисувачи като Valeria Docampo, Quentin Greban, Cathеrine Zarip, Patricia Metola, Gabriel Pacheco, мога да продължа с часове... Всички тези художници се отличават с това, че рисунките им бъкат от идеи – те са сами по себе си разказ, всеки детайл е мъничък сюжет, смешчица, хрумка...

И двете ти книги са илюстрирани от италианската художничка Ромина Беневенти. Как се срещнахте? Трудно ли се работи от разстояние?

Ами, аз намерих Ромининия блог в интернет, както съм намерила повечето илюстратори, които обичам – случайно (но с много ровене, де). Срещнахме се за първи път във Флоренция и се сприятелихме неусетно през годините. Сега си гостуваме понякога и работим наистина лесно, макар далеч една от друга, не знам как се получава, просто химия.

Би ли работила с български илюстратор?

О, мечтая за това! Много ми се иска да не се налага да превеждам текстовете си на художника, а просто да се изненадам от неговия прочит.

В много интервюта споделяш, че харесваш Туве Янсон, скандинавската поезия... А какво е мнението ти за новата българска детска книга?

Ами, то е все едно жабката да дава оценка на локвата, в която и тя самата живее:) Все пак, ще си позволя да кажа две неща. Първото е, че най-много ценя консистентността в качеството при правенето на книги, защото лесно е да направиш нещо хубаво веднъж (даже може да се получи случайно!), но трудно е да извадиш и втора, и трета, и пета добра книга. В това отношение аз се възхищавам на издателство Точица – те са именно последователни и безкомпромисни в подбора на концепции, текстове и илюстрации. Второто, което ми е важно в перспектива, е българските деца да проимат възможност за широта на погледа – защо да няма български picture books (с много малко текст, разказът е предимно картинен), защо да няма детски комикси, книги-игри, смешни лимърици за деца, ако щете детски нон-сенс или кратки пиеси, които те у дома да си четат и пресъздават с играчки. С една дума, мечтая за щури форми и съдържания, искам да имаме много отвъд обичайните приказки и романи.

И нека вместо да се питаме: “Ама това сега за деца ли е?”, да се питаме “Това хубаво ли е, смешно ли е, вдъхновяващо ли е?”

Каква ще бъде следващата ти книга?

Напоследък съм обзета от това да се опитвам да поглеждам на различни ситуации и проблеми, сякаш съм дете. Например, мисля си какво би направило едно дете, ако родителите му твърде често нямат време за него – ами, защо да не посади стрелките на стария часовник пред блока, та от тях да порасне храст, отрупан с минути!

За книга не знам..., но в писането на тези стихотворения интуитивно и опипом намирам моя си Смисъл (или поне чувствам, че се навърта наблизо понякога :)